Животът по пътя на зеленото „злато“ в село Сърница

Безкрайно зелено море докъдето стига погледа, тридесет и пет градусова жега, мараня, подаващи се тук там глави на хора измежду високите зелени стъбла, завити в кърпи и шапки. Така би могъл да се опише един летен ден на тютюневите полета.

Тук денят започва по тъмно и завършва отново по здрач. Въпреки трудните условия, в които се обработва, тютюнът е една от най-експлоатираните земеделски култури в България.

Хасковският край е един от силните в производството на зеленото „злато“, както го наричат много често. Тук цели семейства се препитават основно с това, превръщайки го в неизменна част от живота си.

Семейството на Дурсун Дуран от село Сърница отглежда тютюн от 1993 година. Той, жена му Райме и дъщеря им Леман са приели трудната работа като част от живота си и нямат намерение да се отказват въпреки трудностите и все още неизплатените парични премии от миналата година.

Райме и дъщеря й са станали рано и са дошли на нивата, за да засадят тютюневия разсад. Тази година той е по-малко, понеже въпреки скъпите препарати го е застигнала болест, оплаква се Райме. Така той може да не стигне да се засадят всичките три декара, които притежават.

Всяка фиданка се вкарва в предварително намокрената почва и след това внимателно се зарива и така цял ден. Този момент от процеса на тютюнопроизводството обаче е за предпочитане пред брането. Докато тютюневите стръкове пораснат вече е лято и температурите са над трийсет през деня. Тогава Райме и дъщеря й стават много рано, понякога още в четири сутринта, за да съберат повече докато е хладно.

Трудно се гледа тютюн, споделя Райме. Понякога парите, които плащат, стигат само за найлон за клетките за сушене, канап за низите с листа, лекарства и други. Понякога даже при изкупуването ни режат, като казват, че имало прах, което не винаги е така, че е по- ниско качество и други неща, които намалят цената, казва жената. Въпреки всичко тя не се оплаква много.

Миналата година ни платиха средно по пет лева на килограм, но една добра цена е например от около десет лева, мечтае Райме. Тя се е научила да живее с това, колкото и да е трудно. „Друг начин няма, само с две пенсии не се живее“, казва тя. Тютюнът е като злато за нас“.

Райме малко се сърди на мъжа си, който според нея не им помага много много. „Идва късно на нивата и не стои много, като нас“, недоволства тя. По жената не пропуска да поохули малко и политиците. „Тези от телевизията не ги интересува какво ядем, какво пием и как се трудим, а само ни залъгват“. Всичко това тя споделя с лека усмивка на уста, понеже яростта й не е толкова силна, колкото й се иска да бъде.

През цялото време на разговора Райме и дъщеря й почти не вдигат очи от земята и превиват гръб над плодородната почва, само за секунда хвърлят око на слънцето за да видят колко има преди да се скрие то зад близкия хребет. „Като се изморим много започваме да правим редовете по-широки – така нивата ще свърши по-бързо“, смее се Райме.