Една хасковлийка, преборила се за живота си – ИНТЕРВЮ

Ракът на гърдата е най-често срещаното онкологично заболяване сред жените. Най-важното е той да се открие навреме. Тогава шансът е огромен, категорични са специалистите.

Една от жените, минали през този кошмар, е хасковлийката Минка Арабаджиева. Тя е родена в Харманли. По професия е учител, а по призвание – майка. Страшната диагноза чува през 2000 година.

– Кога и как разбрахте, че сте болна?
– Аз абсолютно случайно разбрах за бучката. Защото това не беше бучка, която да се намери чрез преглед, а тя се виждаше. Тя просто беше подутина, която се виждаше и благодарение на това, че беше летен сезон и аз случайно се погледнах в огледалото, установих една необичайна подутина, която ме наведе на мисълта, че трябва да отида на лекар. Но повярвайте ми не съм мислила нито за миг, че това е нещо лошо, нещо злокачествено. И не защото съм си мислила, че няма да се случи на мен, а защото това заболяване беше изтрито от паметта ми. Аз не мислех, че има такова заболяване. Много е странна човешката психика. След като две нощи преспах с тази бучка тогава ме осени мисълта, че може да има нещо сериозно и тогава отидох на лекар, който да потвърди това, в което вече започнах да се съмнявам.

– Когато чухте точната диагноза какви мисли ви минаха през главата?
– Много неща минават през главата и тези неща объркващи са. Не знаеш какво да мислиш. Мислиш хубаво в смисъл такъв – то няма да е най-лошото, абе то ще се размине, абе не може да бъде. Или пък сигурно има и други болни не съм една единствена. Абе нали има лекари. Не, не то ще се излекува няма най лошото да ми се случи. В следващия момент започваш друго да си мислиш. Не напротив това е най-лошото нещо, от което хората бягат, за което хората не говорят, което най-малко се знае. Това е нещото, което поне в моите представи тогава беше на сто процента води до край и тогава ти става страшно, тогава ти става болно, болно на душата.
Ами ако наистина това е краят. Тогава си задаваш въпроса ами какво ще стане със семейството ми. Какво ще се случи със семейството ти, със децата ти. Аз имам един син. Тогава той беше още студент. Беше ми толкова тъжно, беше ми толкова мъчно, че няма да го видя завършил, че няма да го видя семеен. Не, много са нещата, които сега абсолютно недостоверно ще ги опиша. И нещо много важно. Не знам с други хора как е, но в главата ти бушуват толкова различни мисли, че почваш да отрезвяваш след известно време. Тогава почваш да си събираш мислите, тогава както след някоя катастрофа ти става страшно и грозно, че е можело едикакво си да стане. При мен поне беше така.

– Колко време ви бе нужно, да преодолеете този проблем и да продължите напред?
– При мен нещата имам чувството, че се забавиха с отърсването. В смисъл такъв, че по принцип по-бързо преодолявам несгодите. Но в този случай ми трябваше може би една година, за да се отърва. И беше много много странно състоянието ми, защото толкова много се чувствах неудобно, срамувах се от това да ме види някой, че съм болна и да ме види някой, че отивам да си правя терапия в Онкодиспансера. И даже в един момент съжалих защо не си провеждам терапията в София, с надеждата че там няма да срещна познати и няма да ме видят и да ме питат или пък да ме съжаляват. Аз не обичам да ме съжаляват хората. И точно може би заради това се пазех, защото не исках да ме видят и да започнат да се вайкат, защото предстои края на някого. Това много ме смущаваше, много се притеснявах, криех се, не разговарях с никого, бях се затворила в къщи, дори по телефона не разговарях. Някои, които бяха разбрали истината, ми се обаждаха само да ме успокоят и казваха „Аз разбрах от какво си болна. Пожелавам  ти кураж!“ и ми затваряха телефона. Приемам ги за доброжелателни тези обаждания, защото не ме разпитваха, а преди аз нещо да им кажа и да се натъжа те затваряха.

– Как се роди идеята на Сдружението за жени с онкологични заболявания?
– Ами в точно този период на годишна адаптация към живота. Свикнала съм нещо да правя, да се занимавам с нещо – с някаква дейност – в работата, извън работата. И в момента, в който аз страдах и изучавах начина на живот едва ли не като едно дете, което прохожда по същия начин се чувствах и аз – самотна. Тепърва трябваше да откривам топлата вода. Наистина много смешно сега като си помисля колко информация има в медиите, колко са знаещи хората става ми наистина смешно, че съм била толкова наивна. И като стоях през това време и като минаха всички терапии и видях, че може би ще живея още си мислех, че трябва да направя нещо, да казвам на другите хора какво да правят, защото си мислех, че и те като мен не знаят. Една вечер гледахме новините. Показаха един репортаж с две жени – Женя Адарска и Румяна Царска, които казаха, че търсят жени, които искат да създадат сдружение за борба срещу рака на гърдата. Веднага записахме номера с моя съпруг. Видя, че явно живота се връща в мен или може би е помислил, че точно това ще ме накара да живна. На следващия ден се обадих и така започна идеята за регистриране на това сдружение. По интересно е друго, че тогава не можах да намеря 10 жени, с които да направя това сдружение. 10 жени, които да са болни. В момента знам не 10, а над 500. Виждате ли колко е било ограничено мисленето, не само моето.

– Какво ще кажеш на жените, какво трябва да правят, за да може ракът на гърдата да се диагностицира навреме?
– Трябва да изградим един навик. Много е неприятно да слушаш непрекъснато съвети. От всякъде ни заливат със съвети, но аз като патил човек който познава много жени, които като ме срещнат и казват „Ау, като те видя се сещам, че не съм ходила на преглед“. Това е целта на всичкото това усилие, което съм правила през всичките тези години. Да си определят един ден, да си направят подарък на себе си и да отидат и да се прегледат.

– Какво не трябва да забравят хората?
– Надежда Захариева написа тази мисъл на една сбирка в София на организациите, когато създадохме Националното сдружение. И съвсем случайно на редицата съм седнала до Надежда Захариева. И се запознахме с нея. На папката с документити които имах тя я взе и ми подари тази мисъл, която е много силна и бих желала да я отправя към всички хора и тя може би е актуална по всяко време на годината. И мисълта е тази: „Животът има край, но важно е да се борим този край да бъде по-далеч“.