Йоана Буковска: Мечтая да изиграя Хамлет и Скарлет О’Хара

Талантливата и лъчезарна актриса, позната ни от сериала „Дунав мост“ и участвала в още куп  български филми, се е отдала на своето ново амплоа – комедията. Снощи Йоана Буковска гостува за пореден път на хасковска сцена със спектакъла „Срещи в сряда“, където изпълнява една от главните роли. Малко след пристигането си в града популярната актриса даде специално интервю за  Haskovo.info.

През цялото време на разговора не спира да се усмихва, искрено, без никаква предубеденост говори за себе си, за киното в България и за ролята си в комедията „Срещи в сряда“.

За кой път си в Хасково и какви са впечатленията ти от местната публика?
– Повече от десет пъти сме играли това представление. Хасковската публика е една от щедрите български публики-много всеотдайна и отворена. В същото време не е клакьорска и съди много правдиво, не прави компромиси с вкуса си. Мисля също, че не приема актьори,които на всяка цена искат да се харесат и има изисквания като отива на театър да гледа истински театър.

Свикнали сме да те виждаме в по-сериозни роли. Този път участваш в комедия, предизвикателство ли е това за теб?
– Ами някак си рязко попаднах в своя комедиен период от кариерата си, в момента играя в още няколко комедии, чувствам се прекрасно и е много зареждащо.

Трудно ли е човек да разсмива хората с театър във време, когато това е малко трудно?
– Бих казала, че за мен е еднакво трудно да разплачеш или да разсмееш някого, но хората сякаш предпочитат да ходят на такива представления, които ги разсмиват, понеже така забравят за кратко проблемите си може би.

Кое те изкушава повече-киното или театърът?
– За мен киното е много специално и там се чувствам в свои води, но не мога да се откажа от театъра заради киното, ще ми бъде много трудно ако се наложи. За мен театърът е лабораторията на актьора, където той експериментира,развива се и има досег с публиката,а това го прави отговорен към професията.

Означава ли това, че един актьор не трябва да прескача театъра, за да бъде истински добър?
– Ами дори и на запад предпочитат актьори, които са играли в театър. Един английски режисьор дори ми беше казал, че театралните актьори играем по-дълбоко, „сякаш от корема навън“, а киноактьорите „играят с очите“.

Може би малко хора знаят за наградата ти за най-добра актриса от филмовия фестивал в Украйна за участието ти в „Моето мъничко нищо“. Ласкаят ли те такива признания и доколко са значими за теб?
– Може би това е най-значимата награда, която съм получавала, защото е от международен фестивал,който не е в България и се състезавах с още 21 актриси от цял свят.България не бе получавала такова признание повече от 25 години,но никой не отбеляза това,защото тези неща сякаш вече не са важни.
А иначе това е един голям критерий, който не може да бъде набеден в шуробаджанащина. Това ми дава убеденост и вяра, че въпреки всичко се развивам във вярната посока.

В свои интервюта споделяш,че „Дунав мост“ те е научил на много. Какво спечели и загуби от участието си във филма и шума около него?
– Като човек научих уроци и трябваше или да се справям с всички тях, или да се откажа от професията,защото  разбрах колко много коства днес да бъдеш актьор в България. Филмът наистина много го обичам, защото ми коства много. А през десетте години след излъчването му ми се е налагало да отхвърлям доста роли, правени едва ли не по калъп на Стела от „Дунав мост“.

Какво според теб трябва да се случи в българската кино реалност, за да излезе от кризата?
– Нещата вече се раздвижват,правят се различни, успешни и интересни ленти. За да има България силно кино, трябва да се снима колкото се може повече както навсякъде по света.

Означава ли това да се залага на количество вместо на качество?
– Ами да, в киното винаги е така. Ако продължаваме по този начин със сигурност ще има по-голяма успеваемост, защото младите таланти ще могат да покажат какво могат, а и все пак киното изразява пулса на времето. Ако машината потръгне, ще има възвращаемост и така ще се намерят и парите за индустрията.

Смяташ ли, че филмът на Стефан Командарев „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде“ има шанс за „Оскар“?
– Наскоро го гледах.Наистина много хубаво заснет филм. Подходено е много различно. Има шанс според мен да попадне сред петте номинирани филма.

Какви роли ти допадат повече да играеш- на силни, провокативни и решителни жени или по- нежни и добри ако можем да ги разделим по този начин?
– Трудно ще ми е, защото всеки носи у себе си своите ангели и дяволи. Може би няма човек с такава настройка- да бъде постоянно добър. Винаги дебнат изкушения и такъв тип роля би била трудна, защото трябва да се търси вътрешното противоречие на този човек. И обратно-когато играеш отрицателна роля трябва да търсиш човешката страна, тайната,която всеки си има и крие. Иначе за мен важното е ролята да е интересна.

Има ли роля,която си искала да изиграеш,а още не си?
– О да, имам. Много ми допада манталитетът и характерът на Скарлет О’хара от „Отнесени от вихъра“. А другото е нещо, което е много странно, но може би искам да изиграя самия Хамлет.

Защо точно Хамлет?
– Защото Хамлет е душа, която не може да намери покой и не приема условията, които са тук и сега, такива, каквито се предлагат. Няма значение дали е мъж или жена, Хамлет е едно универсално послание и непримиримост.

Имало ли е роля, от която не ти се е искало да излезеш?
– Не,няма такава. Аз много се притеснявам да не се появи. Причината за това е рискът в нашата професия,тя е нещо като доброволна шизофрения, понеже един образ може да отключи в теб неща, които не подозираш, че носиш и така да не се върнеш отново към себе си. Това важи с пълна сила най-вече за киното, защото е най-близко до реалността.

Лесно ли се съчетава личния живот с професионалната кариера?
– Не.Винаги едното е за сметка на другото. В момента съм оставила нещата да се случват, не ги насилвам. Тези неща не стават по поръчка и обикновено се застъпват и се налага да избираш. Човек обаче не трябва да пропуска шансове, които много рядко му се дават.

Обичаш ли да гледаш филмите си?
– Не, много ми е трудно, имам нещо като сценична треска в такива случаи. Филмът, течащ в моята глава не винаги е такъв, какъвто съм си го представяла и не винаги е това,което виждам на екрана. Понякога трябва да минат 5 години от заснемането на филма, за да мога да седна да го гледам като нормален човек.

Какво би пожелала на всеки, който харесва и вярва в бъдещето на българското кино и театър?
– Да не загърбваме духа си в името на комерсиалното. Нищо не може да ни даде такова самочувствие както ако нещо българско – филм или песен, е оценено по света. Нашата култура е стълбата ни към света и навсякъде. Всички трябва да го осъзнаем.