Хасково някога: Бай Симон шапкаря наема след войната керван камили и внася портокали от Гърция

В рубриката „Хасково някога“ ви представяме живота на хасковския предприемач Симеон Димитров, известен като бай Симон шапкаря, разказан от неговия внук проф. д-р Димитър Масларов.

Първоначално Симеон Димитров се занимава успешно с шапкарство и през 30-те години на миналия век е единственият известен майстор в Хасково. Малко по-късно, с помощта на приятели, урежда договор за доставка на бурета за немската армия. В края на Втората световна война Симеон е мобилизиран в състава на Първа българска армия, под командването на генерал Владимир Стойчев. Със свой камион участва в снабдяването на войските ни с храни и материали на територията на Унгария и Австрия.

До 1947 г. освен с бъчварството и шапкарство се занимава и с търговия на недвижими имоти, основава и акционерно дружество. Наема керван от 40 камили, с които започва да внася портокали и мандарини от Гърция. Наема на търг за управление три хотела в Хасковските минерални бани. Всички дейности, с които се заема, му се отдават много успешно, но за съжаление за кратко.

След като му вземат всичко в годините до 1951 г., започва да разпродава машините от бъчварницата и по този начин издържа семейството.

Ето и пълният разказ за живота и делото на Бай Симон шапкаря

Симеон Симеонов Димитров е роден на 7 септември 1904 г. в Хасково от баща Симеон Карагьозов и майка Мариола Карагьозова.

Той има по-голяма сестра Желка. След нейното раждане, майка му Мариола има множество неуспешни бременности и първото живо родено дете е Симеон. Кръстен е на баща си, тъй като той е влязъл пръв да види бебето, каквото е било желанието на майката. Дядо му е участник в българското Опълчение, а баща му е награждаван многократно с медали за храброст за участието му в Първата световна война.

Учи в училище „Климент Охридски“, а в свободното си време се занимава активно с колоездене, борба и други видове спорт. Контактува с младежи от различни етнически и социални групи. Така научава говоримо турски и цигански език.

През 1920 г. баща му решава да го изпрати да учи занаят. След известно лутане в търсене на подходящо поприще, започва като чирак при евреин шапкар в Пловдив. Там изглежда е работил добре и съвестно, защото когато евреинът се изселва в Истанбул през 1928 г., му казва, че ще му се отблагодари за добрата работа. И наистина, след известно време Симеон получава на гарата в Хасково 600 килограма материали за шапки и три калъпа.

През 1930 г. той се оженва за Гергина Тодорова Миндова (родена 1913 г.), кръгъл сирак, която от малка се препитава с шивачество. Майка й е починала, когато е била петнайсетгодишна, а баща й умира в „Александровска болница“ в София от туберкулоза, която прихваща в окопите по време на Първата световна война. Раждат им се две дъщери – Мария (1931 г.) и Божанка (1936 г. – починала през 2019 г.).

За да започне търговия, Симеон наема с договор от баща си дюкян на ул. „Търговска“ № 9 в центъра на Хасково, срещу Часовниковата кула (на мястото на днешния хотел „Аида“). Приятел от Пловдив му гарантира паричен заем от „Търговска банка“, с който започва търговска дейност. Многократно поръчва от Италия материал за шапки, които сам обработва и продава. По това време е единственият известен шапкар в града. Той купува автомобил Опел кабриолет с регистрационен номер ХС 98, по-късно го заменя с друг, който ползват като семеен.

През 1939 г. с кредит построява къща в центъра на града, на ул. „Патриарх Евтимий“ № 2 (днес част от сградата на Областния съвет на Хасково е построена на мястото на къщата). В периода 1934 – 1936 г. завързва приятелство с двама големи търговци от София и Велико Търново. С тяхна помощ урежда договор за доставка на бурета за немската армия. За целта през 1937 г. закупува 540 кв. м. място с една постройка в местността „Бюкя“ до железопътната линия, както и три машини за дървообработка. Наема 15 – 20 работници в новосъздадената бъчварница. За да разшири бъчварската си дейността, се сдружава с бай Григор и закупуват още 1 500 кв. м. ниви, на които построява работилница, сушилня, навес, обор и плевня на обща площ от 778 кв. м. През 1943 г. работата вече се е разрастнала много и за подсигуряване на качествен материал закупува 90 дка дъбова гора над с. Леново, общ. Асеновград.

Семейният живот върви обичайно, но Симеон е увлечен от примамливото разрастване на работата. Дъщерите са амбициозни и се учат отлично, намират време и за почивка.

В края на Втората световна война Симеон е мобилизиран в състава на Първа българска армия, под командването на генерал Владимир Стойчев. Със свой камион участва в снабдяването на войските ни с храни и материали на територията на Унгария и Австрия. През юли 1945 г. се завръща в България.

До 1947 г. освен с бъчварството и шапкарство се занимава и с търговия на недвижими имоти, основава и акционерно дружество. Наема керван от 40 камили, с които започва да внася портокали и мандарини от Гърция. Наема на търг за управление три хотела в Хасковските минерални бани. Всички дейности, с които се заема, му се отдават много успешно, но за съжаление за кратко.

След като му вземат всичко в годините до 1951 г., започва да разпродава машините от бъчварницата и по този начин издържа семейството. От 1952 до 1957 г. наема една стая до градина „Чайка“ и се занимава с посредничество при покупко-продажба на недвижими имоти. Облагат приходите му с огромен данък, който той не е в състояние да плати и поради това се налага да прекрати и тази дейност. През 1958 г. взема на аренда ресторант „Кенана“ и развива ресторантьорство, но след две години е принуден отново да се откаже, поради огромния данък, с който го облагат. През следващата година става кафеджия в „Земеделското кафене“, дейност, с която издържа доста мизерно семейството си повече от 10 години. В помощ идва шиваческата дейност на Гергина, която започва да шие поли тип „Солей“ по калъп, който Симеон специално закупува от София.

Независимо от ограничените доходи, с които живее семейството, след мероприятията на „Народната власт“ всички стари граждани на града си спомнят бай Симон винаги с лъснати обувки, всеки ден с различна изгладена риза, с неизменното бомбе и цигара в десния ъгъл на устата.

На 65-годишна възраст се разболява от глаукома на двете очи. След неуспешна операция ослепява напълно с дясното око, а с лявото постепенно загубва зрение, но не се решава на втора операция. Практически с минимално зрение, което му позволява да се движи самостоятелно, той моли внука си Димитър да му чете книги и вестници.

Интересът му към света и събитията са огромни. От скромните доходи, с които семейството разполага, той успява да отдели сума за екскурзия с кораб до Гърция и Италия през 1965 г. За основен източник на информация ползва радиоточката, която се намира над главата му в трапезарията. Всеки делничен ден излиза по часовник в 9:00 ч. и се прибира в 11:50 ч., когато обядът е сервиран и започва точно в 12:00 ч., заедно с обедните новини. Изключения не се допускат. Интересен е фактът, че семейството има телевизор „Стадион“ – един от първите в квартала. Тези телевизори имат и УКВ радио. Той слуша тайно вечер радио „Свободна Европа“ и „Гласът на Америка“. По някое време телевизорът започва да се разваля и периодично телевизионното предаване прекъсва от само себе си и започваше на говори радио „Свободна Европа“.

Почива на 20 юли 1977 г., след поредица от мозъчни инсулти. На погребението присъстват повече от 100 души – роднини и останалите живи стари граждани на Хасково.

Такъв го помнят неговите дъщери Мария и Божанка, както и внуците Симеон и Димитър. Помнят и неговата заръка „Винаги стойте с ръка протегната към звездите, а не завряна в панталона. Шансът да хванете звезда е нищожен, но в противния случай е сигурно, че тя винаги ще бъда изцапана“.

За присъдата и конфискацията на имотите, акциите и парите на Симеон Симеонов Димитров по закона за отчуждаване на едрата градска покрита недвижима собственост и незаконно забогатяване, има запазени следните документи:
1. През април 1947 г. по искане на Хасковската градска община, Хасковският областен съд образува дело № 655 за незаконно забогатяване.
2. На 28.07.1947 г. го осъждат като незаконно забогатял, както и за това, че е имал връзки с фашистката полиция и фашизирани елементи.
3. С изпълнителен лист от декември 1947 г. се конфискуват имоти за 697 000 лева, както и да заплати разноските по делото в размер на 5400 лева.
4. Освен парите, акциите и стоките по закона на едрата градска собственост се отчуждават в полза на държавата още:
а. Дюкян на ул. Търговска № 8 на два етажа по 36 кв. м. и двор 4 кв.м.
б. Бъчварска работилница – 163 кв.м.
в. Три навеса – 235 кв.м.
г. Склад – 250 кв.м.
д. Обор и плевня – 130 кв.м. и дворно мясно – 270 кв.м.
е. Празно дворно място – 952 кв.м.
5. Симеон Симеонов обжалва делото пред ВКС – София, което е върнато под № 904, с което отново се потвърждава решението на Хасковския областен съд.

През 1964 г. общината отчуждава къщата на ул. „Патриарх Евтимий“ № 2 от 155 кв. м. на два етажа с плевня 24 кв. м., обор 20 кв. м. и дворно място от 536 кв. м. на мизерната стойност от 5 400 лева. В това време на долния етаж на къщата живее семейството на сестрата на Гергина. В къщата са принудително настанявани последователно различни наематели по линия на Жилфонд. Двамата с жена му живеят практически в две стаи, за което плащат наем на Общината. След събарянето на къщата отиват да живеят в апартамент, който е даден на дъщеря им Божанка от 97 кв. м. за 9 700 лв., която сума е непосилна за тях, за което ползват кредит, който трябва да изплащат с пенсиите си в размер на общо 110 лв.

Враждебното отношение на властта се пренася и към дъщерите му. Голямата дъщеря Мария и зет му Иван Жеков дълго време не получават необходимия документ, за да следват висше образование. Мария получава разрешение да учи в Учителския институт, специалност български и руски език. Едва в началото на 70-те години й се разрешава да следва икономика в София. Дълги години работи в отдел „Финанси“ на Окръжния народен съвет в Хасково. Създава и ръководи първото машинно-сметачно бюро. Впоследствие е началник на бюджета в ОНС, където се пенсионира. Дълги години след това е канена за финансов консултант по бюджета в Общината на Хасково. Синът им Симеон (роден 1951 г.) завършва строително инженерство във ВИСИ – София и работи по специалността на различни, включително и ръководни постове в Хасковски окръг, след което преминава на частна практика.

На малката дъщеря Божанка е отнет златния медал при завършване на средно образование с пълно отличие и е заменен със сребърен. По това време завършилите с медал, след Национална матура, имат право да запишат висше образование по свой избор. По съвет на баща си, най-вече поради по-краткия срок на обучение (поради липса на средства) записва „Фармация“ в София. След завършване, започва работа по разпределение в аптеката в село Скобелево, впоследствие се премества във Втора аптека в Хасково. През 1961 г. се омъжва за Богдан Масларов. Двамата известно време работят в Хасково. През 1967 г. Божанка спечелва конкурс за научен сътрудник във Висшия военно-медицински институт (сега ВМА) и семейството се премества да живее в София. Синът им Димитър (роден 1961 г.) завършва медицина и сега е професор по неврология в Медицински университет – София.