В действителност тя е на 97. Но за държавата е на 101. Става въпрос за един от най-възрастните жители на Хасково – арменка Анкин Хосеп Тавитян, която официално навърши 101 години.
Анка Усенова Илиева, както е регистрирана по паспорт, е родена на 16 февруари 1917 година, според официалните документи. В действителност истинската й рождена дата е 12 май 1920 година.
Анкин има двама сина – Кирил и Иван, който вече не е между живите, четирима внуци – Георги, Милен, Анна и Лъчезар и трима правнуци – Кирил, Димитър и Иван. По стечение на обстоятелствата пишещият тези редове е един от нейните внуци.
Понеже повечето хора смятат, че ако нещо е факт – е истина и че писаното е вярно, случаят с баба ми показва, че невинаги е точно така. „Това, че нещо е сътворено от факти не означава, че е истина“, казва Спенсър Хейстингс, една от любимите ми литературни героини.
Разминаването при годините на баба ми по паспорт и действителната й възраст е било направено умишлено навремето. Тъй като, когато се е омъжила, Анкин е била едва на 16 години и е нямало как официално да сключи брак на тази възраст се е наложила промяна на личните й данни.
A именно добавяне на години към възрастта й. За поправката на документите е съдействала арменската църква в Хасково.
Впрочем, объркано в паспорта е и презимето на баба. Понеже баща й се казва Хосеп, библейско име еквивалент на Йосиф, при транслитерацията на български нейното би трябвало да бъде записано като Йосифова, Хосепова или поне Осепова. Едно време обаче регистрацията на личните данни не е била усъвършенствана както днес и човекът, който я е записал, е чул „Н“ вместо „П“. Така е записана като Усенова.
Объркването се оказа още по-голямо, когато прерових архивите й и открих венчалното й свидетелство, което тя пази цели 81 години. В него баба е записана като Анка Ованесова Агопова. Защо е така нито тя, нито някой друг от рода може да каже. Разбрах само, че баба е с тотално подменена и объркана идентичност и че спокойно може да бъде прототип на Дейвид Уолямс, ако реши да пише продължение на „Бабата бандит“.
Баба е на почти цял век, но умът й все още е бистър. С часове може да разказва за семейството, за родителите, за близките, за бабите и дядовците си… Разказите й, разбира се, са фрагментарни, отвлечени, често забравя, обърква се… Започва да говори за едно пък после за друго, за трето, за пето, връща се на първото. Недочува и недовижда.
За съжаление през последната година се случи така, че тя на два пъти пада и все повече й се налага да се залежава. По цял ден гледа новини, предавания и турски сериали, и чете Библията и молитвеник с помощта на огромна лупа. Често се кара с телевизора, особено когато излъчват пряко заседанията на Народното събрание.
Всъщност тези неща ги прави откакто се помня. С изключение на това, че преди вместо турски гледаше латиноамерикански сериали, както и „Дързост и красота“. Тя може би е единственият човек на планетата, който надживя американската сапунка или поне надживя излъчването й у нас. Преди също ходеше на църква, готвеше, чистеше, переше, гладеше и плетеше огромни покривки, за които получаваше поръчки.
Баба е родена в турското село Гюрле, област Бурса, в което по онова време арменското население е преобладавало. Когато е едва двегодишна – през 1922 семейството й бяга в България заради започналите масови изселвания, гонения и геноцид над арменския народ. Заедно с майка й Марица, баща й Хосеп и по-малкото й братче Агоп те стигат с влак до Бургас. Там прекарват две-три години, след което идват в Хасково, където вече са се заселили много арменци, които са успели да се спасят от репресиите в разпадащата се Османска империя.
Баба Ана, както я знае цялата рода по всички линии, има смътни спомени, че през времето на странстване всичката им покъщнина е била събрана в един огромен сандък, който баща й горкият винаги е мъкнел на гръб и товарел по тренове и талиги. Нея я водили за ръка, а братчето й пеленаче било скрито в торбата на майка й.
В Хасково баба среща дядо ми Георги Илиев. Той е един от първите монтьори и собственици на автосервизи в града. Двамата се запознават през 1937 и същата година се венчават. По това време тя работи сезонно във фабриката за коприна, където обработва пашкули и манипулира тютюн в складовете.
Венчавката им също не минава без перипетии. Освен заради възрастта на баба, за която дядо е направил постъпления да бъде променена, попът в хасковската църква „Св. Георги“ отказва да ги свърже, защото е разбрал, че двамата от една седмица живеят под общ покрив без църковна благословия. Поради тази причина баба и дядо са принудени да сключат брак в църквата „Св. Троица“ на село Брястово, община Минерални бани.
Интересен е фактът, че бракосъчетанието им е извършено от небезизвестния енорийски свещеник Антоний Василев Андонов, както е отбелязано във венчалното свидетелство. Неговото име попада във втори том на книгата „Български свещеномъченици и изповедници за вярата от най-ново време“. Известен като Брестовкия поп за него се знае, че той е човекът, съобщил на партизаните за настъпването на 9-и септември.
Съвместното съжителство на баба и дядо продължава близо 20 години. За жалост дядо Георги се разболява от туберкулоза и в последствие умира. Той е само на 49 години.
Междувременно родителите на баба и по-малкият й брат вече отдавна са напуснали България и са се установили в Армения. Там намират покой и костите им.
Баба остава в Хасково с двамата си сина. Макар и отдавна вдовица тя до ден днешен не сваля брачната си халка.
Каква е тайната на дълголетието й ли? Много е проста. През живота си баба никога не е палила цигара, нито е близвала алкохол, с изключение на вишновка, която едно време сама забъркваше. Ракията пък навремето използваше само за разтривка и компреси. Освен това, от родителите си знае, че в рода й има и други дълголетници – две нейни лели, които са прехвърлили 90 лета.
Баба винаги пие и винаги е пиела по една шепа хапчета всеки ден за щяло и за нещяло. Като се прибави и факта, че всичко на всичко е работила само 10 години някъде за някого, възрастта й не изглежда чак толкова невероятно висока, макар и през годините да е погребала майка, баща, съпруг, брат и син.
След близо 100 години живот единственото нещо, от което истински е доволна е, че не е загубила вярата си. Баба вярва в Бога. „Той е невидим, но познат“, казва тя. Уточнява, че независимо дали човек е атеист, или религиозен трябва да има вяра в нещо. „Ако нямаш вяра в нещо как ще живееш?, пита тя риторично. Разказва, че християнството е приела още с тръгването си на училище. „Тогава ни учеха, че бог помага, всяка неделя ни водеха на църква, където трябваше да пеем и да разбираме какво пеем и това беше част от образованието ни“, спомня си тя за времето преди социализма. Убедена е, че след земния живот има друг – задгробен.
Анкин на арменски означава безценна. Баба е учила в арменското училище в Хасково до четвърто отделение, но знае перфектно три езика. Спомня си, че даскалът често я вземал на подбив като й казвал, че името й от една страна е със значение много ценна, скъпоценна, но от друга означава евтина и незначителна.
Когато съм бил на една годинка, баба ме изпуснала от масата и така съм се сдобил с първия си гипс. Не й се сърдя никак – за мен името й винаги е било и завинаги ще остане само с първото си значение.
Лъчезар Илиев
